Според стопанската им организация фирмите могат да бъдат два основни вида:

  • Персонални – Отличителните черти на персоналните предприятия се свеждат до това, че съдружниците лично участват в извършването на стопанска дейност. Дяловете на съдружниците са непрехвърляеми, при напускането на един съдружник дружеството прекратява дейността си. Характерно за тези организации е, че отговорността на съдружниците е лична и неограничена;
  • Капиталови съдружниците в тези организации не участват лично в извършването на стопанска дейност. Участието е само с дяловите вноски, като при напускане на съдружник дружеството не се закрива. Отговорността на съдружниците е ограничена д размера на техните вноски.

Понятието „корпорация“ обикновено обозначава форма на организация на крупномащабни производства на индустриални продукции и услуги. Много изследователи, в това число и такива авторитети като Дж. К. Гълбрайт, определят самата индустриална система като част от икономиката,  с която се характеризира дейността на големите корпоративни структури. На практика установяването и развитието на индустриалния сектор исторически са били и си остават неразривно свързани с тяхното функциониране.

Трябва да се има предвид, че корпорацията първоначално (възниква в Късното средновековие) представлява обединение на свободните стопански субекти за постигане на икономически цели. С течение на времето се оформят качествено различни една от друга нейни разновидности. Това различие става особено силно изразено, ако се съпоставя с техните цели: подчиняват ли се те всъщност на корпоративната логика, тоест на борбата за пазар; обуславят ли се от външни обстоятелства; определят ли се от създателите и притежателите на корпорациите.

Именно такъв подход води до обособяване на три вида корпорации.

Най-важният принцип, лежащ в основата на индустриалната корпорация от самото й възникване, е максимална ефективност на производството (снижаване на загубите, повишаване на обема на пуснатата в оборот продукция и максимизация на печалбите. В резултат един от основните показатели за успеха й се явява стремежът към лидерство в определена сфера. Класическата корпоративна структура предполага ясно разграничение на собственост и управление. Нейната същност напълно адекватно отразява понятието „фордизъм“, сформирано в средата на XX век, в социологията.

Фундаменталните черти на стопанските субекти от този тип и логиката на тяхното развитие са сполучливо описани в две, станали настолни за цели поколения мениджъри, книги. Първата е написана от юриста Адолф Берпе и икономиста Гардинер Минз, втората – от президента на концерна „Дженерал Моторс“ Алфред Слоун“.

В същото време не трябва да се смята, че класическата корпорация с течение на десетилетията е остаряла. Напротив, според развитието на общественото производство, подобряване нивото на живот, формирането на разнообразни потребности и откриването от работниците на други духовни ценности тя сменя обичайните си форми и усъвършенства вътрешната си структура. Едва през втората половина на XX в. могат да се обособят три добре разграничими периода.

Първият от тях западните изследователи обикновено характеризират с термините „постфордизъм“ или „етап на гъвкавата  специализация“, отлив от установяване на масово производство. Най-важната предпоставка за такива промени става научно-техническият прогрес – 50-60-те години, под формата на разпространение на нови технологии, спомогнали за децентрализацията и фрагментацията на производството и изискващи повишение на квалификацията на работниците и нарастване на тяхната самостоятелност.

Вторият етап протича през 70-те и началото на 80-те години и се характеризира преди всичко с формирането на децентрализирани и дейерархизирани системи на управление, подготвящи предаването на правата за взимане на решения на максимално ниско ниво, което отговаря на порасналия творчески потенциал на работниците.

Третият етап – 80-те – първата половина на 90-те години – фактически завършва историята на класическата корпорация. На този стадий тя се превръща в специфична социална общност, което рязко променя нейната вътрешна структура.

В този контекст са важни следните моменти:

  • Водеща роля в такава организация играят така наречените работници от интелектуалната сфера. От тях в не по-малка степен, отколкото от собствениците, зависи нейният успех, те притежават значително по-голяма свобода от традиционния наемен персонал и, като следствие, предпочитат да се трудят не за фирмата, а заедно с нея, да работят като колеги, а не като подчинени.
  • Производствената дейност на компанията не е вече съвкупност от отделни операции, а се превръща в процес. В резултат решаващи позиции започват да заемат специалистите, притежаващи най-пълна и адекватна информация за него (понякога ги наричат „собственици на процеса“).
  • Най-важен елемент става вече не просто материална зависимост на сътрудниците от стопаните, а специфичната културна общност на персонала, в рамките на която „моралното единство осигурява основа за взаимно доверие“.

И така, в последните години на миналия век класическата корпорация преминава през същностна трансформация, обусловена от нарастване ролята на работниците от интелектуалната сфера в осигуряване ефективност на дейността й, вследствие на което традиционният фактор за собственост на средствата за производство загубва своето основополагащо значение. Тя във все по-голяма степен става нейерархическа структура. Това налага сериозно да се замислим може ли да се нарекат заменящите я организации корпорации.

Ще отбележим, че еволюцията на индустриалната корпорация като частна комерсиална организация й е позволявала в течение на много десетилетия да поддържа своята конкурентоспособност и да бъде двигател на водещите западни икономики. Така експанзията на по-съвременните й форми осигурява промяна в структурата на общественото производство. Ако през 1955г. в обработващата промишленост и строителството на САЩ е заета до 34,7% от общата работна сила и се произвежда около 34,5% БВП, то към 1970г. същите показатели спадат съответно до 25 и 27,3%. В аграрния сектор по това време са заети около 4% от трудоспособното население, докато през 1945г. – 20%.

Корпорациите в развитите западни страни се оказват изключително възприемчиви към научно-техническите достижения: така за периода 1945-1965г. разноските на американските фири в тази област нарастват 15 пъти (БВП на САЩ едва се утроява). Новите изисквания към персонала налагат нарастващ стремеж на населението на дадените страни към получаване на образование – постъпващите във вузове американци в началото на 30-те до средата на 60-те години се увеличават повече от три пъти. Самите корпорации при това стават по-демократични: през 1900г. в САЩ повече от половината от техните ръководители произлизат от висшите слоеве на обществото, а към 1976г. – едва 5,5%. Повишава се интелектуалният потенциал на работещите.Така през 1998г. повече от 60% от висшите мениджъри на 500 от най-големите американски компании имат докторска степен (половината от тях по икономика или право). По този начин разпространеният на Запад корпоративен модел демонстрира висока ефективност, но и постепенно отстъпва място на нов, който ще разгледаме малко по-надолу. Преди това е необходимо да анализираме структурите, които му противостоят в конкурентната борба и се оказват по-малко ефективни.

Голяма част от XX в. в западния свят, с неговата саморегулираща се пазарна икономика, преминава в условия на жестоко противопоставяне на различни етатистки режими – Германия през 30-40-те години и др. подобни държави, СССР и останалите представители на соцлагера, както и някои други понякога достигат до сериозни икономически успехи. Там се сформира друг тип корпоративни структури.

Макар че външно значително се различават една от друга, тези страни имат една същностна обща черта – най-голямата корпорация се явява самата държава. Като следствие такива организации не са могли, първо да не бъдат строго йерархични, второ, адекватно да оценяват своите конкурентни преимущества и недостатъци, тъй като са в една или друга степен изключени от конкурентната среда.

За разлика от класическите корпорации, етатистките фактически не са способни да се развиват естествено и затова не могат да бъдат отделени етапите на тяхната еволюция. Ето характерните им черти:

  1. Главна цел – реализация на задачите, поставени от държавата. В този смисъл, заводите на Германия от това време, увеличаващи обемите на оръжейното производство чак до юли 1944г., авиокосмическият комплекс на Съветския съюз от 60-те – 70-те години или конгломератът на подкрепяните държавни компании, поставил в началото на 60-те години основите на японската компютърна индустрия, са явления от един порядък. Правителствата им предоставят уникални условия – от доставка на евтина работна ръка от концлагерите до неограничено финансиране на закрити терени или лъжливо безлимитно кредитиране – заради обезпечаване на собствените интереси (продължаване на войните, поддържане на паритета в сферата на въоръжаването или завоюване на световния пазар за електротехнически стоки). Във всички случаи целите са се постигали независимо от мащаба на усилията и ефективността на производството.
  2. Способност да се постигат успехи само в относително тесни направления. В съветската икономика това изразява във високо ниво на монополизацията. Още един признак е крайно остарялата структура на експорта, в който относителният дял на топливото и електроенергията превишава 52%. В азиатските страни тази тенденция се изразява в бързо развитие на машиностроенето и електрониката и експортна ориентация. Така делът на електронната промишленост на БВП в края на 80-те години в Южна Корея достига 17,8%, Малайзия – 21%, Сингапур – 34%; този сектор осигурява от 31% до 44% от общия обем на експорта в тези страни.
  3. Потребност от гигантски инвестиции за своето развитие и неспособност да се обезпечи висока ефективност на производството. Например в Япония 86% от цените в селското стопанство се регулират от държавата, ¾ от доходите на фермерите са от държавни субсидии, а производителността в аграрния сектор не надвишава 30% от американската. В Тайван в началото на 90-те години нормата на натрупване е 24%, в Хонконг – 30%, Малайзия, Тайланд и Южна Корея – 35%, Индонезия – 37%, Сингапур – 47%, Китай – 50% от БВП тогава, когато в развитите пазарни икономики не надвишава 17-21%. При това в азиатските страни през 70-те и 80-те години процентът на активното население, заето в промишлеността, нараства от 17-27 до 40-51%, а средната продължителност на работното време достига 2,5 хиляди часа на година, докато в повечето европейски държави тя е законово ограничена до 1ь5 хиляди часа. През 60-80-те години в Тайван за сметка на повишаването на производителността се осигуряват едва 2,6% от 9,4% от средния ежегоден прираст на БВП, в Южна Корея – 1,2% от 10,3%, Сингапур – 0,2% от 8,7%, докато във Франция е 3 от 5%.
  4. Невъзприемчивост към технологичния прогрес. Етатистките корпорации не се явяват източник на иновации и не оценяват подобаващо интелектуалния потенциал на своите работници. Както в държавните и военните структури, така и в подобни компании преди всичко се цени лоялността на персонала. Тук най-показателен е опитът на Япония, където още в 80-те години около 43% от работниците работят в една и съща фирма повече от 10-те последователни години. Ще отбележа, че факторът повишаване на квалификацията на сътрудниците там остава последен от 10-те най-важни, обуславящи икономическия ръст, фактори. Ако в САЩ за 1973-1987г. средните доходи на работниците без висше образование са паднали с 12%, то в Япония са се повишили с 13%. В САЩ, както отбелязахме по-горе, 60% от ръководителите на големите корпорации имат докторска степен, а в Япония 30% от тях дори не са учили в колеж. Вследствие в края на 80-те години в Япония пет години след завършване на училище постъпват в колеж 27% от випускниците, в СССР – 19%, Малайзия – 12%, а в САЩ – повече от 63%.

Доминирането на корпорациите от етатистки тип в икономиката обаче не означава, че тя се намира в постоянен застой. Всяка от споменатите страни на определен етап постига значителни стопански успехи, а СССР и Япония (в различно време) са заемали за дълъг период от време второ място в световната икономика.

Но колкото и успешни да ни се струват отделни периоди от тяхното развитие, етатистките структури са могли успешно да си съперничат с класическите корпорации само дотогава, докато конкуренцията обхваща производството на масови индустриални блага и ролята на интелектуалния капитал все още не е определяща. Не случайно упадъкът на такива системи (банкрутът на съветския модел, десетилетната стагнация в Япония, азиатската криза) е период на разцвет на високотехнологично производство в западния свят, базирано не на прилагане на труд за превръщане на суровините в промишлен продукт, а на използване на интелекта за превръщане на информацията в знания. Именно този процес внася съществени корективи в оценката на перспективите за развитие на класическата индустриална корпорация.

Като най-важна черта за края на XX в. се очертава неудържимата експанзия на „новата икономика“, в основата на която лежат най-съвършените информационни технологии. Наистина неотдавна много изследователи побързаха да обявят рязко забавяне и едва ли не приключване на този процес. Причината е спадането на стойността на акциите на високотехнологичните компании през 2000 година (от март до декември американският индекс NASDAQ пада на 52%, френският Le Nouveau Marche – на 64%, германският Der Neuer Markt – на 71%). В този контекст следва да се оценява не само прекомерно раздутата към края на 1999г. и драматично съкратена през 2000г. капитализация на високотехнологичните компании, а и реалното им място в икономиката на западните страни през 90-те години. Ще обърна внимание на два момента. От една страна, технологичният прогрес рязко подкопа позициите на традиционните крупни индустриални гиганти. Така през 70-те години 500 от най-големите корпорации осигуряват 20% от БВП на САЩ, а днес – не повече от 10% през 1996г. половината от американския експорт се пада на фирми с по-малко от 19 работни места, а на структури с 500 и повече сътрудници – само 7%.

От друга страна, в последно време намери място рязкото поевтиняване на технологичните постижения. Например през 1999г. в САЩ средната цена на дребно на нов персонален компютър пада под хиляда долара, разноските за копиране на информация през 90-те години се понижават с 900 пъти, а числото на американците, включили се в интернет, се повишава с 5 пъти за 1996-2000 година. Това довежда до увеличаване броя на сътрудниците с по-висока квалификация, намиращи реализация в по-малки компании, които се отличават с голяма свобода на действие на работниците си и не винаги са ясно ориентирани към икономическа ефективност в традиционния смисъл. Така през 2000г. в САЩ около 65% от работещите в интелектуалната сфера се трудят предимно в малки структури, при което числеността на заетите индивидуално или в собствени фирми сега превишава 30 млн. човека.

И така, развитието на „новата икономика“ довежда до широко разпространение на дребни компании, които могат да бъдат организирани с минимални инвестиции и с основен капитал – интелектът и талантът на техните основатели. Развитието на подобни структури изисква партньорство на творчески личности, а не отношения ръководство – подчинени; техните цели придобиват ярко изразен неикономически смисъл.

Такива обединения представляват нов тип креативни корпорации. Те се явяват не толкова елемент на обществото, колкото общности. Тези организации работят не на основата на заповеди на началника, решения на болшинството и дори консенсус, а на база вътрешна съгласуваност на целите и стремежите на сътрудниците. За първи път мотивите за действие се оказват над стимулите.

Организация, изградена на базата на еднакъв мироглед и ценностна система на своите членове, управлявана със знание, заменящо предишното научно управление от индустриалната епоха, се явява най-хармоничната и динамична форма на производствено сдружение.

Креативната корпорация се различава от разглежданите по-горе видове по редица параметри:

  1. Най-напред дейността й отговаря на вътрешния стремеж и идеали на създателите й и излиза от рамките на икономическата целесъобразност. Като правило преобладава стремежът им да реализират творческия си потенциал, натрупан по-рано, да разработват и организират производство на принципно нови услуги, продукти, информация или знания. Според развитието на компанията този мотив се допълва от желанието за самореализация на нейните създатели.
  2. Изгражда се около творчески личности, гарантиращи нейната устойчивост и процъфтяване. Успехът на собствениците тук е обусловен не от контрола над голяма част от капитала на своите компании, а от това, че те като основатели на бизнеса, явяващ се главен израз на творческите им възможности, носят отговорност за него, олицетворявайки в очите на обществото преди всичко създадения от тях социално-производствен организъм. За такива предприемачи е характерно отношение към бизнеса като към собствено творение и следователно привързаността към целите на организацията е по-устойчива, отколкото ако се базира на отношение като към своя собственост.
  3. Такива стопански организации най-често не следват текущата стопанска конюнктура, а я формират. Тяхната продукция обикновено представлява качествено нови, изискващи знания, стоки и услуги диверсифицираните фирми и конгломерати, съхранявайки тази тясна специализация, която се е предвиждала при създаването им. Променяйки радикално облика на съвременния бизнес, те ни най-малко не отричат предишните организационни форми.

При това видоизменят реалността на деловия живот, внасяйки в него не съвсем икономически елементи, основани на нарастващата свобода на индивида и пораждащи по-нататъшното й укрепване и развитие. В това отношение креативните корпорации въплъщават излизането от рамките на класическата индустриална компания и твърдо противостоят на етатистките структури.

Те не само намират начин да се развиват, използвайки вътрешни източници, но и постоянно се преобразуват, давайки живот на нови и нови компании. Действително, при условие че отделни работници персонифицират, в известен смисъл, определени елементи от производствения процес, не съществуват сериозни препятствия за отделяне на една или друга структура от този тип и превръщането й в самостоятелна.

Оттук може да се направи изводът, че през настоящото столетие ролята на креативните корпорации ще се усили. Именно този факт (а не покачването и падането на фондовите индекси) отразява реалния мащаб и значение на съвременната технологична революция, правеща новото общество все по-различно от това, което оставихме в XX век.

Икономическият живот в течение на век е представлявал и все още представлява основа на всяка социална организация и се определя предимно от индивидуалните мотиви и цели на стопанските субекти, пренебрегването на които, както показва опитът на тоталитарните режими, не може да трае твърде дълго. Затова най-важният елемент на конкурентните преимущества на една или друга стопанска система е мястото на човека, въплъщаващ интелектуалния капитал на създател на нови технологии и продукти. Трите типа структури представляват особени форми на организация на производствения процес, различаващи се най-вече по отношението си към човешкия фактор.

  1. В класическата индустриална корпорация първоначално е заложен дух на съперничество между собственици и работници: противоречията между тях, които в миналото са грубо материални, впоследствие се трансформират в борба за контрол над отделни части от дейността на компанията, а с нарастване ролята на интелектуалните работници – и над нея като цяло. Между другото в рамките на определена организационна форма това противопоставяне не може (и не трябва) да бъде изкоренено, тъй като именно то поддържа стабилното функциониране на фирмите. Съвременните видове индустриални структури, които Тофлър още през 1972г. нарича „адаптивни“ корпорации, са напълно адекватни на сегашните задачи и имайки за конкурент креативни организации, толкова разпространени в последното десетилетие несъмнено още дълго ще влияят на икономическия облик.

Етатистките корпорации вероятно ще останат в историята заедно с миналия век или ще се концентрират в държави от „третия“ и „четвъртия“ свят. В сегашните условия този тип стопански организации са абсолютно неконкурентоспособни, тоест базирани са изцяло на външни фактори за развитие. В основата на дейността на тези структури, в една или друга степен (пряко или косвено, понякога съвсем незабележимо) лежи извъникономическата принуда към труда, несъвместима с ценностите на съвременното общество. Във връзка с това, че технологиите и знанията стават най-важна движеща сила на производството, времето на етатистките компании и базираните на тях стопански системи безвъзвратно отминава.

Креативните корпорации въплъщават типа организация, отговарящ най-адекватно на потребностите за развитие на интелектуалния капитал. Възникнали по естествен път от най-развитите форми на класическата индустриална компания, те обединяват присъщия за икономическата свобода на човека принцип с неговите нови, в голямата си част неикономически мотиви и стремежи, заемащи важно място в ценностната система на членовете на постиндустриалните общества.

Именно затова в първите десетилетия на XXI в. тези организации ще станат най-конкурентоспособни на световния пазар. Това неизбежно ще доведе до ускоряване на пазарната поляризация, която се наблюдава в последните години на миналия век, ще породи нови международни проблеми, но напълно обективната тенденция за интелектуализация на производството, ръст на свободата на прехода към неикономически ценности едва ли може да бъде заменена с друга. Едно от най-значителните етични предизвикателства, отправени към човечеството от новата епоха, става разделението и дори конфликтът на принципа за свобода и равенство.

163 Прегледа