Предприемач е един все още спорен термин. Често се смесва със стартиране, новаторство или дори управление на малките фирми. Например за американския автор Менсфийлд, предприемачът е собственикът-мениджър на фирма и за пример дава милионите американски дребни бизнесмени.

Друго определение за предприемач е дадено още през XIX в. от вече споменатия Жан-Батист Сей, който счита, че предприемачът е личност, която получава печалбите, получени в резултат на предприемаческа дейност, а не от предоставяне на капитали.

Едва през 1934 г. Шумпетер заявява, че предприемачът е новатор, който прилага нови технологии.

Паралелно с това не е възможно да се изключва наличието на предприемачески действия дори в една вече създадена и разраснала се организация.

Според Уилям Б. Гартнър предприемач е този, който създава нови организации. А според други автори като Иваничевич, предприемачи са и мениджърите, които създават нови продукти и пазари и прилагат нови стратегии и начини на управление, а акцентът пада върху стремежа за растеж, отличаващ ги от всеки един собственик на малка фирма.

Тези предприемчиви мениджъри в големите фирми, където собственици са други лица най-есто биват наричани „вътрешни предприемачи“.

Обобщаващото определение за предприемач включва индивида с уникални личностни характеристики и способности, който поема рискове и инвестира ресурси, за да създаде нещо ново – нов продукт, техническа система, технология или нов начин за производство на нещо което вече съществува, или да навлезе на нов пазар. Или по-кратко: индивид, който създава нова организация.

По-важните характеристики на личността на предприемача са:

  • Висок творчески потенциал на личността. Предприемачът притежава вътрешна потребност постоянно да създава нещо ново, да го изменя, като го налага на пазара;
  • Необходимост от самостоятелност и независимост;
  • Склонност към поемане на риск в различните му форми – управленски, финансов, социален. Става дума не за хазартен, а за добре обмислен и претеглен риск;
  • Склонност към постоянен упорит труд и пълно себеотдаване;
  • Висока „чувствителност“ и готовност за гъвкави действия и вземане на бързи решения и най-вече в условията на неопределеност и недостатъчно налична информация;
  • Способност за самоанализиране, самооценка, самопризнаване и учене от грешките;
  • Бързо стабилизиране след стопански неуспех;
  • Оптимизъм. Предприемачите са оптимисти, те притежават самоувереност и вяра в успеха на съответното стопанско начинание.

Какво мотивира предприемача:

  1. Предразполагащи фактори – Роля на произхода и семейната среда -> Ориентация към предприемачество и дребен бизнес <- Наличие на опит, професия и хоби – > Ориентация към предприемачество и дребен бизнес -> 3. Притежание на бизнес идея -> Мотивация към предприемачество <- 2. Стимулиращи фактори – търсене на работа, опасност от безработица, избор на професионално развитие.

Този модел отговаря донякъде и на дискусията която дълго време се води от изследователи – „ражда ли се или се изгражда предприемача?“, тоест, качествата на предприемача наследяват ли се, или предприемаческите умения и знания могат и да се изграждат? Като цяло дълги години е битувало убеждението, че малко може да се променят уменията на предприемача, а университетското образование дава прекрасни шансове за кариера в големите организации и администрацията, където и качеството на позициите и заплащането е по-високо. Наблюдава се обаче интересна тенденция в много от развитите индустриални страни, която показва, че съвременните млади хора все повече се ориентират към стартиране на собствен бизнес, търсейки по този начин самоизява, независимост, индивидуален стил на живот и контрол на собствената си съдба.

Предприемачеството се свързва със създаването на нова фирма, със закупуването на действаща такава, или с формиране на нова дейност в рамките на корпорации и други организации. (Според Питър Дракър, голяма част от мениджърите на и над средна възраст превръщат предприемачеството във своя втора кариера. Вариантите са някои да започнат собствен бизнес, други да се превърнат в консултанти на нови малки предприятия, а трети да заемат ръководни длъжности в нова фирма.)

Ето и едно сравнение между предприемачи, вътрешни предприемачи и традиционни мениджъри

Основни мотиви:

  • Традиционни мениджъри – възможност за кариера и други стимули, като власт, собствен офис, подчинени/сътрудници;
  • Предприемачи (в малки и средни фирми) – независимост, възможност да се „правят“ пари.
  • Вътрешни предприемачи (мениджъри в големи фирми) – независимост и възможност за получаване на стимулите на традиционните мениджъри.

Времева ориентация (постигане на цели във времето)

  • Традиционни мениджъри – краткосрочна – изпълнение на бюджети; седмични, месечни и годишни планове;
  • Предприемачи – оцеляване и постигане н амалък годишен ръст на бизнеса до 10%;
  • Вътрешни предприемачи – между предприемача и традиционния мениджър, в зависимост от необходимостта за постигане на собствените и корпоративни цели;

Дейност:

  • Традиционни мениджъри – предимно делегиране и надзираване, отколкото директно участие в дейността;
  • Предприемачи – директно участва в дейността;
  • Вътрешни предприемачи – по-скоро директно участие в дейността, отколкото делегиране;

Поемане на риск:

  • Традиционни мениджъри – поема минимален риск;
  • Предприемачи – поема премерен риск;
  • Вътрешни предприемачи – поема премерен риск разделен с други мениджъри

Статус (служебно положение):

  • Традиционни мениджъри – интересува се от символите на статуса (длъжност, служебна кола и т.н.);
  • Предприемачи – не се интересува от символите на статуса;
  • Вътрешни предприемачи – не се интересува от традиционните корпоративни символи на статуса – желае независимост;

Провали и грешки:

  • Традиционни мениджъри – опитва се да избягва грешките и изненадите;
  • Предприемачи – бори се с грешки и провали;
  • Вътрешни предприемачи – опитва се да „укрие“ рисковани проекти до фазата им на завършеност;

Решения:

  • Традиционни мениджъри – съгласува решенията си с висшестоящите;
  • Предприемачи – следва мечтата си с необходимите решения за това;
  • Вътрешни предприемачи – налага своите решения като убеждава другите;

Кого обслужва:

  • Традиционни мениджъри – други;
  • Предприемачи – себе си и клиентите;
  • Вътрешни предприемачи – себе си, клиентите и спонсорите (акционерите);

Семейна история:

  • Традиционни мениджъри – произхождат от семейства на работили в големи организации;
  • Предприемачи – произхождат от семейства на предприемачи в малки фирми, на специалисти или на фермери;
  • Вътрешни предприемачи – произхождат от семейства на предприемачи в малки фирми, на специалисти или на фермери;

Отношения с останалите:

  • Традиционни мениджъри – спазва йерархията;
  • Предприемачи – спазва договорените отношения (вкл. устни);
  • Вътрешни предприемачи – придържа се към йерархията и поддържа неформални отношения;

Феноменът вътрешни предприемачи се отнася до мениджъри с инициативност и склонност към поемане на риск, които работят в рамките на дадена корпорация. Такъв пример може да се открие в Ай Би Ем (IBM), където се позволява на техническите ръководители да заделят 15% от бюджета за малки проекти, наричани „проекти извън програмата“.

Много от малките фирми в началния стадий западат или банкрутират, след това се преструктурират или започват отново дейността си, като някои от тях растат, поучили се от грешките си. Към предприемача нарастват изискванията към притежаване на определени знания и умения в зависимост от фазата на жизнения цикъл (ЖЦ), в който се намира фирмата.

Най-общо в ЖЦ на фирмата се различават фази на стартиране и стабилизиране; на растеж; на зрялост и на западане (оцеляване) и във всяка от тези фази се проявяват в по-голяма или по-малка степен ту предприемаческите, ту мениджърските (административни) качества. Затова може да се говори и за типа предприема в зависимост от преобладаващия стил на поведение и от жизнения цикъл на фирмата.

В началната фаза са необходими повече предприемачески познания и умения (търсене на алтернатива за бизнес и изграждане на организация/фирма), отколкото мениджърски (ефективно ръководство в една вече изградена фирма).

При вече установената фирма са необходими повече мениджърски, отколкото предприемачески качества, но поради скромния потенциал на малките фирми, обикновено предприемачът е и мениджър.

Във фазата на растежа са необходими отново повече предприемачески качества, отколкото мениджърски (поради неопределеността, необходимостта да се рискува, да се правят постоянни промени, тоест да се правят нови неща).

Във фазата на зрелост са необходими определено и изявени мениджърски качества, тъй като функциите на управление са добре определени, оформени са организационните звена и са налице рутинни, повтарящи се дейности.

Във фазата на оцеляване са необходими балансирани качества на мениджър и предприемач, тъй като пътищата за оцеляване могат да бъдат както добре познати, така и уникални за конкретната ситуация.

От всичко казано до тук следва, че в практиката се преплитат от едните и от другите качества и затова най-ценни са предприемачите, притежаващи и управленски качества (в малките и средните фирми), както и мениджърите, имащи предприемчиво поведение (в големите фирми).

Ако при един по-сериозен анализ се опитаме да класифицираме предприемачите според динамиката на дейността могат да бъдат обособени следните групи:

  • Предприемачи със занаятчийски профил – предлагащи производство и услуги, съобразени със съвсем конкретни нужди на клиентите, със сравнително висок дял на висококвалифицирания персонал, обучен и подготвен в конкретния занаят; липса на разделение на труда в производството; твърде нисък и с минимална ефективност размер на производство (фирмите със занаятчийски профил обикновено са много малки (микро) предприятия;
  • Динамични предприемачи – които основават и ръководят растящ бизнес – воденото от тях предприятие реализира растеж в приходите от продажби, надхвърлящ сбора от темпа на инфлация и ръста на БВП на страната. Като условие за определянето на един предприемач като динамичен е и реализиране на такъв растеж на приходите най-малко за три последователни години.

Малките и средните фирми често се възприемат като източник на иновация във връзка с по-голямата си гъвкавост, динамичност и чувствителност към промените в търсенето. Но това е област , в която се наблюдават огромни различия между отделните фирми. От една страна, най-динамичните високо технологични фирми могат да играят ролята на мотор, движещ съответната икономика. От друга страна, съществуват много традиционни, консервативно управлявани и производствени МСФ, сравнително недокоснати от технологичната промяна.

  • Академични предприемачи – Академичното предприемачество е специфична форма на дребен и среден бизнес при което са налице тесни, обективни връзки между предприемача, академичната общност и академична институция (например университет). Дейността на академичните предприемачи е съсредоточена предимно в сферата на услугите, консултирането и тясно специализираното производство, основаваща се на наличните специализирани знания и умения, придобити в академичната (изследователската) институция. Характерно за тях е високо интелектуално съдържание на самата дейност, а също и на продуктите / услугите.

Между динамичните и академичните предприемачи съществува тясна връзка. Общото между тях е бързият растеж, който постигат. В този смисъл голяма част от академичните предприемачи са също предприемачи-мениджъри на динамични МСФ. По този начин академичните предприемачи създават висока добавена стойност и оказват значителен благотворен ефект върху развитието на водещи икономически сектори – на първо място върху т.нар. икономика, базирана на знание – представена от фирми, в които основата на бизнеса е в знанието, вместо активите на традиционния бизнес – земя, труд и капитал. Такива са фирмите в информационните технологии, телекомуникациите, биотехнологиите и т.н. Известен е опитът на т.нар. „spin off” фирми (малки рискови фирми), създадени от различни академични институции, изследователи и известни водещи фирми, които са активни участници при развитието на високите технологии в редица индустриални страни.

Друг критерий, по който могат да бъдат групирани предприемачите е пазарът, за който се произвежда продукта. На тази основа различаваме:

  • Експортно ориентирани – предприемачи, управляващи фирми, изнасящи продукция извън България. Като страна с отворена навън икономика, зависеща от експорта, за България е характерна тенденцията за увеличаване на броя на експортно ориентираните предприемачи;
  • Ориентирани към местния пазар – повечето от МСФ действат на регионалния или местния пазар.

Може да се различат още: женско предприемаческо; младежко предприемачество; малцинствено предприемачество, които също имат своя специфика.

2 182 Прегледа